“Индия не може да бъде разказана. Не можеш да опишеш цветовете й, не можеш да изразиш с думи мириса й. Тя просто трябва да бъде видяна и почувствана” – с тези думи започна историята си Стефка Петрова, когато с трескаво любопитство я помолих да ми разкаже за пътешествието си в една от най-екзотичните и пълни с мистерии страни. Поглъщах думите й с огромен интерес и малко й завидях, защото тя имаше възможността да види Индия не просто през очите на обикновен турист. Тя се докосна до обичаите и характера на хората в тази страна. Разказът й ме накара да се пренеса в съвсем различен свят и съм много щастлива, че след като я помолих да го сподели и с всички вас, тя откликна с огромен ентусиазъм…
Стефи, разкажи ни как и с каква цел замина за Индия?
Със сестра ми бяхме поканени на сватба в Индия на нейна много добра приятелка, с която заедно следваха в Белгия. Това беше първата причина, която естествено продиктува и нашето желание да останем по-дълго време, за да можем да посетим и видим повече от тази далечна страна. За престоя и преживяванията ми там съм изключително благодарна именно на сестра ми, която е прекрасен организатор на екскурзии.
В Индия има поговорка, която гласи: “Гостът е Бог”. Така ли е наистина?
Честно да си призная, не съм чувала тази поговорка, но да – индийците са гостоприемни. Посрещнаха ни добре и в дома на младоженката, и в домовете на нейните приятели. Съдействаха ни за всичко, което ни беше нужно, гледаха да ни е удобно и комфортно и се отнасяха с уважение и внимание към нас.
Разкажи ни малко повече за сватбата, на която присъства и за впечатленията си от нея. Традиционно ли беше празненството?
Важно е да уточня, че сватбата беше в Ню Делхи, а както ни разясниха, в северната част на Индия сватбите са пищни и доста показни в сравнение с тези в южната част. В този смисъл мога да кажа, че сватбата, на която бях, беше в духа на традициите и имаше няколко тържества преди самото бракосъчетание.
Първо, няколко дни преди сватбата беше годежното тържество с около 200 човека. Булката се появи последна в залата, придружена от сестра й, приятелки и братовчедки. Това, което ми направи силно впечатлени беше, че бъдещата младоженка отива без бижута на тържеството, но с уникална и невероятно красива рокля, а когато се срещне с младоженеца, освен годежен пръстен, получава огромна огърлица и изящни обици от него. Следват поздравления и дарове от гостите, които ги захранват със сладко, за да им е сладък животът занапред. След тази официална част, придружена преди това с традиционни обичаи, в които участва главно младоженеца и роднини, следваше веселата част с много танци и почерпка. Тя отчасти се доближава до нашите сватби.
Имаше и междинно тържество, на което присъстваха само роднини и приятели на булката. То беше посветено на традиционното изрисуване на жените с кана. Булката по стар обичай има кана от върха на пръстите на ръцете до лактите и от двете страни и на краката, а всички останали каносват само ръцете си. За мен беше изненада, че хората, които рисуват ръцете с кана, са основно мъже – очаквах, че това ще е женски занаят. Тези, които ни каносваха, бяха много бързи – за около 10-15 минути и двете ми ръце бяха готови, но процесът на съхнене е по-дълъг. Той отнема около час и през това време не е желателно да се пипа нищо, защото първо каната много цапа и второ няма да може да хване добре и да има наситен цвят. Разказаха ни едно поверие – ако мъжът ти те обича достатъчно, на следващите ден каната има също толкова наситен цвят, както и в началото. На самото тържество също имаше доста танци, но както ни обясниха, на това тържество се забавляват основно мъжете, защото жените, след като са каносани, стоят мирно и нищо не пипат. За нас това беше доста интересно предизвикателство.
И най-накрая – самата сватба. Изпълняването на обичаите покрай нея започва още от сутринта. Всички роднини и близки приятели на булката се събират в дома й и там свещеникът извършва традиционните обреди, както и молитви към Боговете им. После жените закачат на китките на двете ръце на булката по едно висящо, имитиращо злато, бижу, намазват я със специална жълта каша от кисело мляко и други съставки и я захранват със сладко. След този обичай се ходи до най-близкия храм за светена вода, с която булката трябва да се измие. Делвата за водата се носи на глава от жената на брат на булката, а ако няма такъв, от жената на братовчед. Целият път до храма е изпълнен с танци и много музика. Задължително на връщане се минава по друг маршрут и преди да се занесе водата на булката се танцува много пред къщата й. При напускането на дома си булката тръгва с куфари, които са пълни само с нови дрехи за новия й дом.
Самото сватбено тържество е вечерта. Булката по традиция е с червено сари или нюанс близък до този цвят. Нашата младоженка беше с изключително красиво сари, тежащо 12 кг., заради инкрустираните камъни по него. Бижутата, които този път са дар от нейните родители, по красота и блясък надминаваха годежните. Младоженецът по традиция идва на кон или в днешно време с много скъпа кола, какъвто беше и нашият случай. Изглеждаше точно като махараджа от старо време. Той и роднините му танцуват изключително дълго време пред заведението преди да бъдат посрещнати от роднините на булката. Нейната появата пък отново придружена с “шаферска свита”. След това следва традиционната венчавка, която е изпълнена с обичаи, някои от които доста странни за нас. Това, което ме впечатли и ми хареса като символ, беше запалването на огън от свещеника – огънят на семейството. Булката хвърляше в него дървени стружки, а младоженецът масло. Така и двамата са длъжни да подклаждат огнището, за да расте семейната обич. Впечатли ме още и това, че вързаха двойката един за друг и така цяла вечер те бяха неразделни, както се очаква да бъдат и цял живот.
Всичко, което ми разказа, звучи приказно, а имаше ли все пак нещо, което не ти допадна?
Не мога да кажа, че е имало нещо, което да ме разочарова силно. Да, имаше организационни проблеми, но при едно такова събитие къде ли няма? Това, което не ми хареса, е, че на самото сватбено тържество вечерта нямаше танци, а аз много обичам да танцувам и имах такава нагласа, съдейки по това как протичат нашите сватби.
А как бяха облечени жените? Индийките на традиционното сари ли предпочитат да залагат или следват западните модни тенденции?
В големите градове и особено младите хора се обличат нормално като нас. Може да видиш млади да се движат по улиците с дънки и блузка или да носят красива елегантна рокля във вечерен бар. За официални събития като сватба облеклото е традиционно – сари, анаркали или лехенга (всички те са традиционни дрехи, но просто има разлика в модела на роклята). По селата и малките градове обаче, където традициите са по-силни, жените обикновено носят сарита, а в ежедневието най-вече курта (туника, която варира по отношение на дължината) и клин или шалвари отдолу. Но покритите крака са задължителни.
А ти самата как бе облечена на сватбата?
Може да ме видите на снимката – специално ни бяха ушили рокли от типа анаркали. А иначе по време на престоя ми в Индия бях често с памучна курта (туника) и клин, които бяха много удобни.
Имаше ли възможност да опиташ от индийската кухня или беше прекалено опасно?
Да, всъщност през цялото време хапвахме индийска храна и на мен много ми хареса. Голяма част от индийците ядат постна храна, а от месата предпочитат пилешко и овнешко. Към всяко ядене върви ориз и/или хлебна питка и ястията са доста пикантни, но всеки има различни вкусови предпочитания. На мен най- много ми хареса козето сирене в различните му варианти, пържената бамя, нахута и пилето тандори. Но следвахме инструкциите на гайдовете – винаги хапвахме в ресторантите на хотелите, където трябваше да бъде безопасно и не сме рискували да си взимаме нещо от улиците.
Успя ли да разгледаш забележителностите на местата, които посети?
Със сестра обиколихме основно Раджастан за около 10 дена, като там посетихме Джайпур, Джодпур и Удайпур. И да – успяхме да посетим всички известни и значими туристически обекти в тези градове, а те са доста на брой. Видяхме известните храмове, много стари обсерватории и основните крепости и дворци в градовете. Бяхме и в Делхи, но не успяхме да видим много, заради организацията покрай всички сватбени тържества. Там най-много бях впечатлена от Bahai Tempel, храм, построен във формата на лотос, който е на едно друго религиозно течение, наречено бахайско. Храмът е построен във формата на лотос.
Два дни прекарахме и в Агра, където успяхме да посетим Agra Fort, Baby Taj, Fatehpur Sikri и разбира се моята голяма мечта – Taj Mahal. Честно казано, не мога да преценя коя забележителност най-много ми е харесала, но определено дворците, крепостите и обсерваторията в Джайпур – Джантар Мантар, много ме впечатлиха. Ranakpur Tempel е с уникална архитектура, а пред гледката на Taj Mahal просто онемяваш. Наистина си заслужава да се види.
Как се придвижвахте? Возихте ли се на градски транспорт или поне на така известните рикши?
Със сестра ми бяхме наели шофьор и кола за пътуването ни. Така се придвижвахме между градовете и така стигахме до туристическите обекти. Ако някой пътува към Индия му препоръчвам същия вариант – безкрайно удобен и сигурен е. Все пак за 15-те си дни престой, успяхме да се возим и в нормални таксита, на триколка, наречена Тук–тук, а от Удайпур до Делхи летяхме и със самолет Най-голямата атракция – да се поразходим със слон, също не я изпуснахме.
Казват, че Индия е страна на контрасти. Всъщност, преди години в свое интервю Владо Карамазов почти успя да ме откаже от тази дестинация. Според теб това така ли е?
Да, така е, това наистина е страната на големите контрасти и ще ви дам един пример, за да могат вашите читатели да ме разберат. В един от градовете минахме през един от скъпите хотели в Индия. В него леглата били покрити със злато, но покрай високата му ограда, буквално на улицата, живееха крайно бедни хора. Тротоарът беше техният дом, а върху 4 кола бяха метнали покрива си от брезент и в тези условия, готвеха и живееха. Не знам каква съвест трябва да имаш, за да спиш на златно легло, а на 200 метра от теб, хората да няма какво да ядат? Този начин на живот е продиктуван от религията и кастите в Индия. Родил ли си се беден, в най-низшата каста, значи изкупуваш грехове от минал живот и това е. Няма как да промениш съдбата си. Но от моя гледна точка, това не е човечно – прислугата ти да спи на земята, а ти да се разхождаш със скъпи бижута и рокли.
Индия все пак е мечтана дестинация за много духовни личности. Усеща ли се тази специална одухотвореност у хората в тази срана наистина?
Забелязах я най-вече в хората, посещаващи храмовете, но това е нормално. Всеки, независимо от религията, която изповядва, влиза с примирение в духовния си храм, защото той е свещен за него и е връзка с Бога/Божествата, в които вярва. Много ме впечатли обаче един монах от Ranakpur Temple (джайниски храм). Той имаше невероятни, прозрачни, небесносини сини очи и сякаш не те гледаше с тях, а с душата си.
Ти си обиколила много дестинации по света, би ли препоръчала Индия като добър избор за туристите?
За мен всяко място си заслужава да се посети, зависи кой какво търси, с каква цел е там и т.н. Индия е екзотична държава, огромна по площ, има прекрасни градове и туристически обекти. Красива земя с богата история. Но човек трябва да е готов да види и мизерията успоредно до лукса. Трябва да бъде готов за един културен шок, който несъмнено го сполита.